Илюзиите
14050 прегледа
0 Коментара
Илюзиите (от латински illusio — заблуждение) са здравословни, поне за голяма част от хората. Те носят повече удоволствие, отколкото гняв. Оказва се, че масово предпочитанията са насочени към измамата, под каквато и да е форма, независимо че някои не биха искали да си признаят тази слабост.
Ето защо фокусниците са толкова интересни с техните номера, а отсреща публиката дори да знае, че я лъжат, ръкопляска вместо да се сърди. Още от древността учените в Гърция са стигнали до извода, че илюзиите имат невероятна сила. Те вълнуват изследователите и до днес.
В наше време това е повод да се подложи на анализ човешкият мозък, за да се разгадае начинът, по който функционира той. Зрителните измами имат способността да влияят на усещанията и емоциите ни, случва се даже да спасят живот, разкрива филм на ВВС, в който темата е поставена на дневен ред.
На практика илюзиите са следствие от мисловния механизъм, с чиято помощ ние гледаме на света, който ни заобикаля. Те не замъгляват преценката ни, напротив – помагат ни да възприемем информацията по-пълноценно.
Парадоксът е такъв, че мозъкът не съумява да обхване всичко, което постъпва като данни от сетивата. Той отсява само това, което счита за важно и според представата си за света, запълва липсващите парчета от пъзела.
Зрителните измами се случват, когато по изключение, мозъкът дава грешни предположения. Ето например, подредени определен брой успоредни линии, биха могли да създадат впечатлението, че са адски изкривени и в никакъв случай не са успоредни!
Способността да правим предположения всъщност ни е от голяма полза. Тя се налага поради компактните размери на мозъка ни, който ако трябваше да борави с цялата постъпваща информация, щеше да е гигантски и дори костите ни да не могат да го удържат. Може би щеше да е нещо такова
Не може да подлагаме на „дисекция” всяка дреболия, която ни се изпречи пред очите, защото нито бихме имали силите, нито времето да го правим. Зрителните измами реално показват колко сме съвършени, не ни правят идиоти. Те помагат да обработваме информацията по-ефективно, счита професор Ричард Уайзман, психолог към Хартфордшърския университет и бивш илюзионист.
Реакциите ни са свързани с очакванията за това, което ще съзрем. Експертите го определят като низходяща обработка на данните. Разиграва се, когато придобитото знание или низходящите мозъчни функции надделяват над възходящите, които се занимават с анализа на потока, идващ чрез сетивата ни.
Много добър пример в това отношение е известната „стая на Еймс“, дело на Адълбърт Еймс, сътворил я през 1934 година. Стените, таванът и подът имат необичайни ъгли, които не се равняват на 90 градуса. Стаята може да бъде разгледана единствено през определена дупка в стената, но понеже сме свикнали да приемаме, че ъглите са сравнително прави, то ни се струва и тук, че е така.
При такова дълбоко убеждение, няма как да не видим точно тази гледка. Дори и хора да има вътре, наблюдателят си ги представя диспропорционално, за да пасне архитектурата на стаята на очакванията му. Подобна низходяща обработка на информацията може да бъде предизвикана и изкуствено посредством психологически метод, популярен като прайминг.
Зависимостта ни от илюзиите е толкова значима, че ако положим усилия да ги избягваме, в желанието си да сме силно концентрирани върху реалността, ще се окажем в сериозна заблуда.
Някои заболявания са признак за проблеми със зрителните измами – психични разстройства, аутизъм, шизофрения. По-леки мозъчни проблеми пък могат да създадат условията да бъдем по-податливи към илюзиите.
Други състояния могат да са причина за образуването на увредена тъкан в мозъка, които водят до агнозия – невъзможността за зрителни, слухови или осезателни възприятия.
Трябва да се има предвид, че различните хора тълкуват една и съща илюзия по различен начин. Сигурно сте се натъквали на рисунки от сорта „заек или патица“, за които може да възникне спор, какво точно е изобразено на тях. По-креативните биха могли да разпознаят и двете, тъй като те сменят изображенията и пренареждат стимулите в ума, но някои виждат само заек, а други само патица.
Една от най-великите илюзии е внушена чрез картината със загадъчната усмивка на Мона Лиза. При по-детайлно вглеждане не се забелязва радостно изражение, но ако взрете в очите й, веднага ви отвръща с усмивка. Вероятно Леонардо е претворил емоцията единствено в очите й, затова ние я долавяме тогава.
Но начинът, по който работи зрението ни, също обяснява ситуацията. В центъра на зрителното поле, в което ние фокусираме вниманието си, говорим за висока разделителна способност. Периферното зрение има ниска разделителна способност, тъй като неговото предназначение е да фиксира по-неясни обекти с големи размери. Тайната на Мона Лиза е в компонентите с ниска разделителна способност. Усмивката й е размазана, затова се появява и изчезва, когато погледът се движи по картината.
Леонардо да Винчи не е бил просветен в неврологичните аспекти на зрението (това е само предположение), но е имал усетът да ни остави в наследство подобна загадка, за да достигнем до нови знания за тялото и реакциите.
Неслучайно в часовете по рисуване са ви казвали да затваряте едното око, когато рисувате. Тогава мозъкът стопира процеса стереоскопия, с който обединява образите от двете очи.
Изглаждането на едно триизмерно изображение до двумерно, става именно чрез затваряне на едното око. Предполага се, че велики художници като Пикасо и Рембранд са имали увредено стереоскопично зрение, за което свидетелстват и техни портрети, където изглеждат кривогледи.
Учените са открили, че частта от мозъка, която отговаря за установяване на местоположението на обектите, няма цветно зрение. Тя разчита на разликите в яркостта, за да може да определи на какво разстояние се намират един от друг предметите.
Свойството също е било използвано от творците през вековете. Те рисуват обекти с еднаква яркост, като така объркват системата на наблюдателя и създават илюзията, че има движение върху платното.
Лъскавите списания залагат на принципа, когато поставят на заден план заглавия в крещящи цветове с еднаква яркост, което ви принуждава да се взирате съсредоточено в корицата.
Хората с дислексия имат мозъчна аномалия, която предизвиква описания ефект, когато се опитват да четат текст в черни и бели цветове.
Изследователите използват непрекъснато илюзии, за да обходят отвътре съзнанието – една от най-великите тайни на света. Въпреки това невролозите не са успели да постигнат особен напредък в разгадаването на мозъчните процеси, не е ясно съвсем как всички тези данни навлизат в главата ни, как се съчетават и какво представлява целият механизъм.
Но това, че хората обичат илюзиите е неоспорим факт!
Дейвид Копърфилд е човека продал най-много билети за своите представления в света. Много повече от Майкъл Джексън, Мадона... и даже е награден от Гинес за това. Което недвусмислено показва, че хората обожават да ги баламосват, разбира се в добрия смисъл на думата!
Изгледайте този руски документален филм за големия Копърфилд, където се разкриват някои от най-големите му магии:
Хората обичат да ги лъжат
Ето защо фокусниците са толкова интересни с техните номера, а отсреща публиката дори да знае, че я лъжат, ръкопляска вместо да се сърди. Още от древността учените в Гърция са стигнали до извода, че илюзиите имат невероятна сила. Те вълнуват изследователите и до днес.
В наше време това е повод да се подложи на анализ човешкият мозък, за да се разгадае начинът, по който функционира той. Зрителните измами имат способността да влияят на усещанията и емоциите ни, случва се даже да спасят живот, разкрива филм на ВВС, в който темата е поставена на дневен ред.
На практика илюзиите са следствие от мисловния механизъм, с чиято помощ ние гледаме на света, който ни заобикаля. Те не замъгляват преценката ни, напротив – помагат ни да възприемем информацията по-пълноценно.
Парадоксът е такъв, че мозъкът не съумява да обхване всичко, което постъпва като данни от сетивата. Той отсява само това, което счита за важно и според представата си за света, запълва липсващите парчета от пъзела.
Само 10 на 100 от видяното от нас, идва през очите ни, категорични са специалистите.
Зрителните измами се случват, когато по изключение, мозъкът дава грешни предположения. Ето например, подредени определен брой успоредни линии, биха могли да създадат впечатлението, че са адски изкривени и в никакъв случай не са успоредни!
Съвършената система
Способността да правим предположения всъщност ни е от голяма полза. Тя се налага поради компактните размери на мозъка ни, който ако трябваше да борави с цялата постъпваща информация, щеше да е гигантски и дори костите ни да не могат да го удържат. Може би щеше да е нещо такова
Не може да подлагаме на „дисекция” всяка дреболия, която ни се изпречи пред очите, защото нито бихме имали силите, нито времето да го правим. Зрителните измами реално показват колко сме съвършени, не ни правят идиоти. Те помагат да обработваме информацията по-ефективно, счита професор Ричард Уайзман, психолог към Хартфордшърския университет и бивш илюзионист.
Реакциите ни са свързани с очакванията за това, което ще съзрем. Експертите го определят като низходяща обработка на данните. Разиграва се, когато придобитото знание или низходящите мозъчни функции надделяват над възходящите, които се занимават с анализа на потока, идващ чрез сетивата ни.
Много добър пример в това отношение е известната „стая на Еймс“, дело на Адълбърт Еймс, сътворил я през 1934 година. Стените, таванът и подът имат необичайни ъгли, които не се равняват на 90 градуса. Стаята може да бъде разгледана единствено през определена дупка в стената, но понеже сме свикнали да приемаме, че ъглите са сравнително прави, то ни се струва и тук, че е така.
При такова дълбоко убеждение, няма как да не видим точно тази гледка. Дори и хора да има вътре, наблюдателят си ги представя диспропорционално, за да пасне архитектурата на стаята на очакванията му. Подобна низходяща обработка на информацията може да бъде предизвикана и изкуствено посредством психологически метод, популярен като прайминг.
Между истината и илюзията
Зависимостта ни от илюзиите е толкова значима, че ако положим усилия да ги избягваме, в желанието си да сме силно концентрирани върху реалността, ще се окажем в сериозна заблуда.
Някои заболявания са признак за проблеми със зрителните измами – психични разстройства, аутизъм, шизофрения. По-леки мозъчни проблеми пък могат да създадат условията да бъдем по-податливи към илюзиите.
Други състояния могат да са причина за образуването на увредена тъкан в мозъка, които водят до агнозия – невъзможността за зрителни, слухови или осезателни възприятия.
Трябва да се има предвид, че различните хора тълкуват една и съща илюзия по различен начин. Сигурно сте се натъквали на рисунки от сорта „заек или патица“, за които може да възникне спор, какво точно е изобразено на тях. По-креативните биха могли да разпознаят и двете, тъй като те сменят изображенията и пренареждат стимулите в ума, но някои виждат само заек, а други само патица.
Една от най-великите илюзии е внушена чрез картината със загадъчната усмивка на Мона Лиза. При по-детайлно вглеждане не се забелязва радостно изражение, но ако взрете в очите й, веднага ви отвръща с усмивка. Вероятно Леонардо е претворил емоцията единствено в очите й, затова ние я долавяме тогава.
Но начинът, по който работи зрението ни, също обяснява ситуацията. В центъра на зрителното поле, в което ние фокусираме вниманието си, говорим за висока разделителна способност. Периферното зрение има ниска разделителна способност, тъй като неговото предназначение е да фиксира по-неясни обекти с големи размери. Тайната на Мона Лиза е в компонентите с ниска разделителна способност. Усмивката й е размазана, затова се появява и изчезва, когато погледът се движи по картината.
Леонардо да Винчи не е бил просветен в неврологичните аспекти на зрението (това е само предположение), но е имал усетът да ни остави в наследство подобна загадка, за да достигнем до нови знания за тялото и реакциите.
Неслучайно в часовете по рисуване са ви казвали да затваряте едното око, когато рисувате. Тогава мозъкът стопира процеса стереоскопия, с който обединява образите от двете очи.
Изглаждането на едно триизмерно изображение до двумерно, става именно чрез затваряне на едното око. Предполага се, че велики художници като Пикасо и Рембранд са имали увредено стереоскопично зрение, за което свидетелстват и техни портрети, където изглеждат кривогледи.
Учените са открили, че частта от мозъка, която отговаря за установяване на местоположението на обектите, няма цветно зрение. Тя разчита на разликите в яркостта, за да може да определи на какво разстояние се намират един от друг предметите.
Свойството също е било използвано от творците през вековете. Те рисуват обекти с еднаква яркост, като така объркват системата на наблюдателя и създават илюзията, че има движение върху платното.
Лъскавите списания залагат на принципа, когато поставят на заден план заглавия в крещящи цветове с еднаква яркост, което ви принуждава да се взирате съсредоточено в корицата.
Хората с дислексия имат мозъчна аномалия, която предизвиква описания ефект, когато се опитват да четат текст в черни и бели цветове.
Изследователите използват непрекъснато илюзии, за да обходят отвътре съзнанието – една от най-великите тайни на света. Въпреки това невролозите не са успели да постигнат особен напредък в разгадаването на мозъчните процеси, не е ясно съвсем как всички тези данни навлизат в главата ни, как се съчетават и какво представлява целият механизъм.
Но това, че хората обичат илюзиите е неоспорим факт!
Дейвид Копърфилд е човека продал най-много билети за своите представления в света. Много повече от Майкъл Джексън, Мадона... и даже е награден от Гинес за това. Което недвусмислено показва, че хората обожават да ги баламосват, разбира се в добрия смисъл на думата!
Изгледайте този руски документален филм за големия Копърфилд, където се разкриват някои от най-големите му магии:
