Древните цивилизации – в помощ на големите идеи
13743 прегледа
2 Коментара
Древните общества са имали своята представа за строежа на света, а днес чрез науката археоастрономия ние достигаме до техния живот, културата и идеите им за Космоса. Началото на археоастрономията е поставено през XVII в., когато антикварят Джон Обри открива т.нар. „дупки на Обри” в комплекса Стоунхендж.
Изненадващо е, че хората, които са обитавали тогава Земята, не са разполагали с нашето познание и въпреки това са имали достатъчно разумно обоснован модел на заобикалящия ги свят. Древноиндийският модел за строежа на света, например, отговаря на съвременната физична картина за Вселената.
Различните култури са имали своите подходи, с които са изследвали природата – ето това е предметът на антропологията. Постиженията на човешката мисъл в древността съвсем не са за подценяване.
Голяма част от първите религии са свързани с култа към небесните тела и предимно към Слънцето, който е не само най-видимият, но и най-значимият обект в системата ни. Множество митове и легенди са давали обяснение защо то изгрява всеки ден и залязва всяка нощ, какво представляват звездите, каква е ролята на Луната и прочие.
Поемата за сътворението на света на Древен Вавилон - „Енума Елиш“, е открита от Остън Ленърд през 1849 г. в Нинсвия (днешен Мосул, Ирак). Тя е била под руините на библиотеката на Ашурбанипал (668-627 пр.Хр.), последният велик крал на Древната Асирийска империя.
Друг намерен артефакт е известният като епосът за Гилгамеш - най-старото писмено сказание в нашата история. Шумерските митове и поеми за сътворението на света, за създаването на хората от боговете и за потопа са достигнали до нас, благодарение на плочи в древния град Нипур (днес в Югоизточен Ирак).
Разпространението на шумеро-вавилонската култура и познания за света се дължи основно на работите на Зекария Сичин, който през 1976 г. публикува книгата си „Дванадесетата планета”. В нея твърди, че шумерите имали подробно познание за структурата на Слънчевата система, за първи път споменава за планетата Нибиру.
Тя, по думите му, се намирала в силно елиптична орбита около Слънцето и периодично щяла отново да се появява, като би могла да предизвика катаклизъм.Днес обаче тълкуването и книгите на Сичин са признати по-скоро за псевдоистория.
Дори да е имало такъв небесен обект в миналото, то орбитата му не би могла да бъде стабилна. Движението през астероидния пояс между Марс и Юпитер ще е причина подобно тяло да бъде или унищожено, или раздробено на парченца.
Древните шумери са отчитали пет планети - Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Заедно със Слънцето и Луната те са били седемте небесни бога, които наблюдават плоската по тяхната визия Земя. По това време все още не се е знаело, че тя е кръгла. Легендата за потопа обаче е разказана във всички митологии - включително гръцката, библейската, шумерската, мезоамериканската.
Шумерският мит за Сътворението е особено любопитен. Луната се е отделила от Земята чрез сблъсък на нашата планета с друго тяло. Това реално е и стандартната теория на астрономията сега за „раждането“ на спътника ни, която носи името „Теория за Големия удар“. Древните култури са имали сравнително адекватни за вековете си хипотези, които впоследствие се оказват истина.
Стоунхендж - точност без компютри
Как са могли да бъдат правени астрономически изчисления с такава точност?!
Мегалитният комплекс Стоунхендж може да е бил древен компютър, който да предсказва лунните и слънчевите затъмнения. Камъкът пета се намира на една линия с изгряващото Слънце по време на лятното слънцестоене, който е първият ден на лятото.
Затъмненията се предсказвали, като се знае дължината на лунния месец (29,5 дни), изчислена от пълнолуние до пълнолуние. На Стоунхендж това е направено чрез два кръга от 29 и 30 дупки, които средно дават именно стойността 29,5.
Като допълнение е служило и наблюдението на движението на т.нар. лунни възли, т.е. тогава, когато орбитата на Луната пресича равнината на земната орбита.
Древните строители на Стоунхеидж вероятно са измерили позицията на лунните възли и са поставили масивни камъни на съответните места, за да се направят изчисленията.
Моделът за Вселената, който е описван в Древна Индия в Риг Веда, а по-късно и в Пураните, води началото си от едно „първично яйце“. Вселената е в непрекъснат процес на развиване и унищожаване, за да „възкръсне“ наново.
Краят й зависи от природата на тъмната енергия и пълното количество енергийна плътност във Вселената. В такъв случай тя би започнала да се свива обратно и ще се върне до състоянието на „първично яйце“, което може да роди новата вселена.
Древните индийци са считали още, че Вселената има множество различни нива, което напомня на „хипотезата на многото светове” на Хю Евърет, стояща в основата на съвременната космологична представа за мултивселената.
Концецията за време, която срещаме в древните хинду текстове, също е забележителна. В тях се използват времеви интервали от порядъка на милиарди години. Един ден или една нощ на Брама, т.нар. „калпа“, е 4,32 милиарда години.
За „калпа” се говори за първи път в древноиндийския епос „Махабхарата”. Древните индийци са първите, които определят възрастта на планетата на повече от 4 милиарда години. Тяхната традиция разполага с теории, които са сходни с някои такива от квантовата механика (за постоянно и мигновено свързаните точки от пространство-времето в т.нар. Мрежа на Индра), както и от атомната физика (идеята за първични градивни частици).
Цивилизацията на маите е основана около 2500 г. пр.Хр., тя е в златния си период между 250 и 900 г. сл.Хр. Те са единствените, които по това време разполагат с напълно развит език, сложна архитектура, социална система, наука и математика.
Познанията и точните им математически и астрономически предвиждания, отдавна станаха широко популярни. Но това се дължи най-вече на стряскащите прогнози, че светът ще свърши през 2012 година, които бяха раздухвани и съчинявани до последно, когато се разбра, че животът си продължава постарому.
След като се разбра, че краят на света се отлага, някои специалисти разясниха откъде идват „грешките“. Така или иначе, маите установяват много точно дължината на годината и създават подробни таблици на затъмненията. Основен източник, от който черпим информация, е т.нар. Кодекс от Дрезден, създаден около XI—XII в. от н.е.
Централно небесно тяло за астрономията на маите, е било не Слънцето, а Венера. Астрономичната точност на маите си съперничи със съвременната астрономия.
Дължината на годината при тях е около 365,242036 дни, а на годината в Грегорианския календар е 365,2425. Стойността, измерена днес, е 365, 24225 дни.
Маите са използвали три паралелни системи: Дългото броене (за измерване на дълги периоди), Тзолкин (божествения календар) и Хааб (гражданския календар.) Календарът Хааб е свързан директно с дължината на годината.
Никъде в културата на маите краят на един, даже и дълъг цикъл да е той, не е свързан с апокалипсис или катаклизми, а по-скоро е тържествен повод за веселие.
Някои легенди, идващи от древните култури, успяват да ни изненадат не само със съдържанието си, но и с факта, че самите ние не сме познавали така добре света, както хората в миналото.
Племето на Догоните в района на Мали, Западна Африка, например, има не само космологичен мит, отговарящ на теорията на Големия взрив, но считали също, че Сириус има звезда-партньор, невидима с просто око.
Те говорят още за пръстените на Сатурн, за луните на Юпитер. Странно е, как племе като тяхното, откъснато от цивилизацията е имало такива астрономически познания. За спътника на Сириус – бялото джудже Сириус В, Фридрих Бесел само предполага през 1844 година, а после потвърждава чрез математически изчисления.
Митологията на Догоните сочи обаче, че Сириус има още една звезда в компанията си, по всяка вероятност кафяво джудже. През 1995 г. астрономът Бенест излиза с публикация, в която казва, че Сириус наистина е тройна звезда, но версията е отхвърлена през 2008-ма година и засега тя си остава двойна система.
Безспорно е, че древните цивилизации представляват невероятен интерес за нас и никак не искаме да си признаем, че може би някои от тях са разполагали с по-големи знания от нашите. Дали това е било така, тепърва предстои да разберем със сигурност.
Изненадващо е, че хората, които са обитавали тогава Земята, не са разполагали с нашето познание и въпреки това са имали достатъчно разумно обоснован модел на заобикалящия ги свят. Древноиндийският модел за строежа на света, например, отговаря на съвременната физична картина за Вселената.
Различните култури са имали своите подходи, с които са изследвали природата – ето това е предметът на антропологията. Постиженията на човешката мисъл в древността съвсем не са за подценяване.
Голяма част от първите религии са свързани с култа към небесните тела и предимно към Слънцето, който е не само най-видимият, но и най-значимият обект в системата ни. Множество митове и легенди са давали обяснение защо то изгрява всеки ден и залязва всяка нощ, какво представляват звездите, каква е ролята на Луната и прочие.
Древен Шумер и Вавилон
Поемата за сътворението на света на Древен Вавилон - „Енума Елиш“, е открита от Остън Ленърд през 1849 г. в Нинсвия (днешен Мосул, Ирак). Тя е била под руините на библиотеката на Ашурбанипал (668-627 пр.Хр.), последният велик крал на Древната Асирийска империя.
Друг намерен артефакт е известният като епосът за Гилгамеш - най-старото писмено сказание в нашата история. Шумерските митове и поеми за сътворението на света, за създаването на хората от боговете и за потопа са достигнали до нас, благодарение на плочи в древния град Нипур (днес в Югоизточен Ирак).
Разпространението на шумеро-вавилонската култура и познания за света се дължи основно на работите на Зекария Сичин, който през 1976 г. публикува книгата си „Дванадесетата планета”. В нея твърди, че шумерите имали подробно познание за структурата на Слънчевата система, за първи път споменава за планетата Нибиру.
Тя, по думите му, се намирала в силно елиптична орбита около Слънцето и периодично щяла отново да се появява, като би могла да предизвика катаклизъм.Днес обаче тълкуването и книгите на Сичин са признати по-скоро за псевдоистория.
Дори да е имало такъв небесен обект в миналото, то орбитата му не би могла да бъде стабилна. Движението през астероидния пояс между Марс и Юпитер ще е причина подобно тяло да бъде или унищожено, или раздробено на парченца.
Древните шумери са отчитали пет планети - Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Заедно със Слънцето и Луната те са били седемте небесни бога, които наблюдават плоската по тяхната визия Земя. По това време все още не се е знаело, че тя е кръгла. Легендата за потопа обаче е разказана във всички митологии - включително гръцката, библейската, шумерската, мезоамериканската.
Шумерският мит за Сътворението е особено любопитен. Луната се е отделила от Земята чрез сблъсък на нашата планета с друго тяло. Това реално е и стандартната теория на астрономията сега за „раждането“ на спътника ни, която носи името „Теория за Големия удар“. Древните култури са имали сравнително адекватни за вековете си хипотези, които впоследствие се оказват истина.
Стоунхендж - точност без компютри
Как са могли да бъдат правени астрономически изчисления с такава точност?!
Мегалитният комплекс Стоунхендж може да е бил древен компютър, който да предсказва лунните и слънчевите затъмнения. Камъкът пета се намира на една линия с изгряващото Слънце по време на лятното слънцестоене, който е първият ден на лятото.
Затъмненията се предсказвали, като се знае дължината на лунния месец (29,5 дни), изчислена от пълнолуние до пълнолуние. На Стоунхендж това е направено чрез два кръга от 29 и 30 дупки, които средно дават именно стойността 29,5.
Като допълнение е служило и наблюдението на движението на т.нар. лунни възли, т.е. тогава, когато орбитата на Луната пресича равнината на земната орбита.
Древните строители на Стоунхеидж вероятно са измерили позицията на лунните възли и са поставили масивни камъни на съответните места, за да се направят изчисленията.
„Първичното яйце“
Моделът за Вселената, който е описван в Древна Индия в Риг Веда, а по-късно и в Пураните, води началото си от едно „първично яйце“. Вселената е в непрекъснат процес на развиване и унищожаване, за да „възкръсне“ наново.
Краят й зависи от природата на тъмната енергия и пълното количество енергийна плътност във Вселената. В такъв случай тя би започнала да се свива обратно и ще се върне до състоянието на „първично яйце“, което може да роди новата вселена.
Древните индийци са считали още, че Вселената има множество различни нива, което напомня на „хипотезата на многото светове” на Хю Евърет, стояща в основата на съвременната космологична представа за мултивселената.
Концецията за време, която срещаме в древните хинду текстове, също е забележителна. В тях се използват времеви интервали от порядъка на милиарди години. Един ден или една нощ на Брама, т.нар. „калпа“, е 4,32 милиарда години.
За „калпа” се говори за първи път в древноиндийския епос „Махабхарата”. Древните индийци са първите, които определят възрастта на планетата на повече от 4 милиарда години. Тяхната традиция разполага с теории, които са сходни с някои такива от квантовата механика (за постоянно и мигновено свързаните точки от пространство-времето в т.нар. Мрежа на Индра), както и от атомната физика (идеята за първични градивни частици).
Маите
Цивилизацията на маите е основана около 2500 г. пр.Хр., тя е в златния си период между 250 и 900 г. сл.Хр. Те са единствените, които по това време разполагат с напълно развит език, сложна архитектура, социална система, наука и математика.
Познанията и точните им математически и астрономически предвиждания, отдавна станаха широко популярни. Но това се дължи най-вече на стряскащите прогнози, че светът ще свърши през 2012 година, които бяха раздухвани и съчинявани до последно, когато се разбра, че животът си продължава постарому.
След като се разбра, че краят на света се отлага, някои специалисти разясниха откъде идват „грешките“. Така или иначе, маите установяват много точно дължината на годината и създават подробни таблици на затъмненията. Основен източник, от който черпим информация, е т.нар. Кодекс от Дрезден, създаден около XI—XII в. от н.е.
Централно небесно тяло за астрономията на маите, е било не Слънцето, а Венера. Астрономичната точност на маите си съперничи със съвременната астрономия.
Дължината на годината при тях е около 365,242036 дни, а на годината в Грегорианския календар е 365,2425. Стойността, измерена днес, е 365, 24225 дни.
Маите са използвали три паралелни системи: Дългото броене (за измерване на дълги периоди), Тзолкин (божествения календар) и Хааб (гражданския календар.) Календарът Хааб е свързан директно с дължината на годината.
Никъде в културата на маите краят на един, даже и дълъг цикъл да е той, не е свързан с апокалипсис или катаклизми, а по-скоро е тържествен повод за веселие.
По-умни и интуитивни от нас?!
Някои легенди, идващи от древните култури, успяват да ни изненадат не само със съдържанието си, но и с факта, че самите ние не сме познавали така добре света, както хората в миналото.
Племето на Догоните в района на Мали, Западна Африка, например, има не само космологичен мит, отговарящ на теорията на Големия взрив, но считали също, че Сириус има звезда-партньор, невидима с просто око.
Те говорят още за пръстените на Сатурн, за луните на Юпитер. Странно е, как племе като тяхното, откъснато от цивилизацията е имало такива астрономически познания. За спътника на Сириус – бялото джудже Сириус В, Фридрих Бесел само предполага през 1844 година, а после потвърждава чрез математически изчисления.
Митологията на Догоните сочи обаче, че Сириус има още една звезда в компанията си, по всяка вероятност кафяво джудже. През 1995 г. астрономът Бенест излиза с публикация, в която казва, че Сириус наистина е тройна звезда, но версията е отхвърлена през 2008-ма година и засега тя си остава двойна система.
Безспорно е, че древните цивилизации представляват невероятен интерес за нас и никак не искаме да си признаем, че може би някои от тях са разполагали с по-големи знания от нашите. Дали това е било така, тепърва предстои да разберем със сигурност.
