Как се е появила Слънчевата система, е въпрос, който занимава учените открай време. Тайната на нейния произход изглежда е забулена в мистерия, а предположенията се роят едно след друго. Астрономите се затрудняват да стигнат до категорични изводи, тъй като допреди години те разполагаха само с нея – нямаха друг обект, който да наблюдават.

Теориите им си оставаха само на хартия, не можеха да бъдат доказани с факти. През 1995-та г. ситуацията се промени, след като Мишел Майор и Дидие Куелоз от Женевския университет се натъкват на първата планета, която прави обиколки около друга обикновена звезда. Измерванията на 51 Пегасса достатъчно прецизни, за да покажат наличието на осцилация – сигурен признак за гравитационно въздействие на невидима планета в близост до нея.

Откритието, че на около 50 светлинни години до Земята се намира звезда с планетен другар, навежда на мисълта, че може би е съвсем обичайно да възникват небесни тела. 4 години по-късно астрономите вече имат данни за първото семейство планети, които се движат в орбитата на Ипсилон от Андромеда, находяща се на 44 светлинни години от нас. От тогава до днес са записани почти 300 планети в орбита около други звезди.

Методиката, по която са работили Майор и Куелоз, е остаряла вече, сега специалистите ползват по-модерни техники, които дават отлични резултати. Сред най-ефективните и прости такива е транзитният метод.

Местоположението на планети около дадена звезда се засича с помощта на въздействието им по време на преминаването им пред светлинния й диск. По този начин през 2007-ма година Европейската космическа агенция откри първата си планета, която е с маса, почти колкото тази на гиганта Юпитер. Тя обикаля звезда от Еднорог и е отдалечена на 1500 светлинни години от Земята.

Пътуването във времето не е проблем за специалистите. Те се възползват от това, че светлината от най-приближената до Слънчевата система звезда до планетата ни достига за над четири години, затова редовно черпят информация от миналото.

Инфрачервената космическа обсерватория на НАСА се фиксира върху бледата звезда UX от Телец, която е на разстояние от 450 светлинни години, и изображенията от нея разкриват, че тя е обградена от дискове от прах и частици. Смята се, че това е самата суровина, от която са изградени планетите.


Наблюдаваната звезда на практика предоставя сведения за събитията около нея преди 450 години, които може би са идентични с тези, разиграли се преди 4.56 милиарда години, когато възниква Слънчевата система.

Екип от учени от Университета в Мичиган анализират снимките и забелязват празнина между дисковете от отломките. Това подсказва, че се заражда образуването на нова планета и тя е започнала да се установява в орбита около основната звезда.
Изненадващ факт е, че се случва около сравнително близка звезда в началото на съществуването й. Астрономите очакват UX от Телец да им предостави сериозен жокер по пътя към разбирането на една от големите загадки, как по-точно се създават планетите.

Учебниците по астрономия описват сценарий, в който Слънчевата система се формира от облак от газ и прах, който под влияние на гравитацията си се свива и образува звезда. Около нея кръжат дискове от отломки, съставени от планетезимали, които представляват късчета с диаметър 10 км. Те се сблъскват и свързват, за да формират „строителния материал“ на планетите.

Тук иде реч за известната като небуларна хипотеза, която се пръква още преди 250 години и експертите разчитат основно на нея и до днес. Твърдението обаче издиша по някои показатели. Ако Слънцето и планетите са се развили от завихрения облак от газ и прах, то той би трябвало да започне да се върти много бързо заради гравитацията си.

Резултатът ще е група планети, които придружават една звезда с висока скорост на въртене. Слънцето прави само една обиколка за 28 дни, как е забавило до такава степен темпото, че да поддържа този ритъм в момента, това си остава висящ въпрос.

Има хипотеза, че докато е било младо, то е укротило въртенето си, благодарение на ефекта на съпротивление от страна на магнитното си поле, взаимодействало си с отломките наоколо. Засега сигурни потвърждения в тази посока няма.

Още по-любопитно е как са се образували Юпитер и Сатурн – огромните тела, които не/познаваме. Във всеки от тях се крие твърдо ядро с маса, която е 20 пъти по-голяма от тази на Земята, размерите им също са внушителни. Нереалистично е тези ядра да са се натрупали чрез малките планетезимали. 

След откриването на планети извън Слънчевата ни система, доста съмнения изплуваха и допълнително разклатиха класическата трактовка. Определяните като екзопланети са много по-големи от Юпитер например, имат странни орбити и са в тясна близост до централната си звезда, повече от Меркурий, който е в съвсем тесен контакт със Слънцето.

През 2007-ма година газовият гигант ХО-Зb, който има 12 пъти по-голяма маса от тази на Юпитер, прави пълна обиколка около звездата-майка за 77 часа. Как се формира планета с подобни размери и в такава близост, без да се стигне до поглъщането й, все още никой не дава отговор.


 Явно няма елементарна последователност от събития, която води до формирането на планетите, или тя не е известна на съвремието ни , посочва професорът по астрономия в Университета в Индиана Дик Дърисън. Според него, няма как да се предскаже до какво води взаимодействието между всички процеси, които протичат в Космоса.

В миналото е съществувала и идея за миграция на планетите. Тя може да изглежда абсурдна, но често и в днешно време учените се връщат към нея, за да открият своето обяснение.

През 50-те години на миналия век руският психиатър Имануил Великовский предизвиква сензация с бестселъра си, в който шокира всички, заявявайки, че Венера се е отделила от Юпитер и е тръгнала по елиптична орбита, където е направила няколко срещи със Земята. Според ученият, Марс се е намирал много по-близо до Слънцето, но след контакт с Венера, Червената планета рязко се е отдалечила, като това се е случило преди близо 3 хиляди години.

Великовский поднася нещо нечувано, което е в разрез с традиционните схващания на астрономията, описващи Слънчевата система като стабилен „организъм“. Години след смъртта му, някои астрономи все пак приемат, че планети като Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун може би са мигрирали към периферията до сегашното си положение по време на зараждането на Слънчевата система.

При всички случаи небуларната хипотеза ще претърпи промяна в бъдеще, ако се подложи на критичен анализ и се открият всички пробойни по отношение на състоятелността й. Тя не може да задоволи търсачите в областта на темата за формирането на планетите.

От 60-те години на XX-ти век, професорът по физика в Университета в Йорк, във Великобритания, Майкъл Улфсън, работи по версията, че планетите се раждат от материя, привлечена от Слънцето от друга звезда от същия куп преди поне 5 милиарда години. Това обяснява сравнително ниската скорост на въртене на светилото, както и липсата на връзка между въртенето на звездата и движението на планетите в орбита.

Компютърни симулации демонстрират, че така може да се образуват дори газови гиганти, а и цялата процедура да трае няколко милиона години, което се вписва в профила на екзопланетите. Казусът си стои отворен и тепърва астрономията ще трупа свидетелства в полза на една или друга теория. Споровете може да са принципни, но никой не се съмнява, че Слънчевата система преди е изживяла своя анархичен период.

Днес тя функционира като съвършен часовников механизъм, а в началото е изглеждала далеч по-различно.

Възможно е бъдещето да повтори картината и планетите отново да излязат извън строя, спирайки да се съобразяват с правилата, но за сега няма как да знаем със сигурност. Планетите си взаимодействат непрекъснато, както това се случва с най-близката до Слънцето и същевременно най-малката Меркурий, която отразява движението на най-голямата Юпитер.

Орбитите на небесните тела веднага улавят промените. Френският теоретик Жак Ласкар от Парижката обсерватория, стига до извода, че орбитата на Меркурий може да повиши интензитета си и да я приближи до Венера. Това пък вероятно ще окаже разтърсващ ефект върху всички планети до Слънцето, включително и Земята. Според други прогнози чрез симулации, проведени от Грегъри Лафлин и Константин Батигии от Калифорнийския университет, Земята може да катастрофира с Меркурий или с Марс, ако орбитите им се променят.

Няма спор, че това са едни от най-вълнуващите ни въпроси, към които изпитваме невероятно любопитство и голямо страхопочитание. Вероятно в скоро време ще разгадаем как точно работи Вселената благодарение на Големият адронен ускорител на CERN и ще разкрием мистериите около черните дупки, тъмната материя, пътуванията между световете и как се е зародила Слънчевата система.
Сигурно е, че космоса е един „динамичен организъм”, за които все още много малко знаем и със сигурност бъдещето ще ни донесе интересни открития...