Ледниковите епохи по дефиниция са зими, продължаващи цели хилядолетия. Това, което знаем за тях се дължи на изследвания провеждани през последните няколко века. В последствие, чрез тях научаваме, че този вид заледявания имат голямо значение за еволюцията на човечеството.

През 1815 г. Жан-Пиер Пероден, ловец на диви кози, открива много големи речни камъни, заоблени в долина в кантон Вале, Швейцария. Той предполага, че преди време леда е покривал цялата тази област. Но не той е първият, допуснал това предположение.

Двадесет години по-рано бащата на геологията Джеймс Хътън изказва подобна хипотеза. Но идеята, че Земята периодично е била вцепенявана в ледникови епохи се възприема от геолозите едва през 1870-те години. По време на тези периоди, полярните шапки са се разпростирали до доста по-умерени географски ширини в продължение на хиляди векове.

С напредване на времето става все по- ясно какви са ползите от ледниковите епохи за човечеството. Учени от университета в Кеймбридж са провели най-новата версия на теорията за климатичната помпа. Д-р Андреа Маника заявява, че именно климатичните промени са позволили на човечеството да се разпредели върху повърхността на цялата планета.

Най-ранното „изпомпване” се предполага, че е било преди около 70 000 години и може да е било под формата на затопляне. Тогава арабските пустини са били претъпкани с растения. Това позволява на човешкият вид да напусне Африка. Следващите заледявания понижават морското равнище и формират мостове между континентите, по които хората да се придвижват. Австралия става досегаема преди около 60 000 до 40 000 години. А пък преди 15 000 години вече е могло да се прекоси Беринговия проток между Северна Америка и Азия.

В днешно време изследователите смятат, че така наречените цикли на Миланковичса основната причина за ледниковите периоди. Съгласно неговата теория периодичните изменения в наклона на земната ос и дистанцията от Слънцето разпределят получаваната от нас слънчева светлина, което променя нашия климат.



Повърхността на един от спътниците на Сатурн – Титан, е вечно замръзнал воден лед. Метана и други въглеводороди в атмосфера, съставена почти изцяло от азот действат като парникови газове. Поради това, повърхността е толкова топла, че от течните въглеводороди могат да се образуват езера. А пък на някои екзопланети е допустимо да станем очевидци и на по-екзотични заледявания, с продължителност от няколко века, а след това да бъдат последвани от още няколко века горещо лято.

Днес учените са толкова напреднали с проучванията, че дори разискват заледяванията и на други планети. Кадри на гигантските „канали” на Марс направени през 1970-те години карат Карл Сейгън да се запита дали Марс всъщност не е скован в ледникова епоха. Ако това е така тераформирането му би било лесно, включващо разтопяването на леда на полюсите. Данните обаче сочат, че ледът там не е на хиляди години, а на милиарди.

В момента се намираме в период между две ледникови епохи, който продължава няколко хилядолетия. Но дори и да не виждаме, циклите на Миланкович продължават да се случват. Предполага се, че при следващата „климатична помпа” може да се промени цялата планета и да е необходимо да се преместим на друг, по- подходящ за нас свят.