Защо наистина душата ни често се усеща във военно положение? Нима не сме свободни европейци и не живеем в 21 век?..
Истината обаче е, че човек никога не е свободен, докато сам не се намеси във войната. Ние сме така вградени в обществени и лични схеми, че обикновено усещаме само тъпата болка от оковите си. И на моменти – желанието да избягаш. В чужбина, на екскурзия, в алкохола, всякак.

Какво им е лошото на схемите все пак? Нали без тях в обществото ще настане хаос? Въпросът е там, че за да се чувстваме добре в определена роля, това трябва да бъде наш съзнателен избор. Или поне съзнателно примирение със ситуацията /да, висок съм 1.50, но поне изиграх Хари Потър/.

Човек има да извоюва себе си. От „АЗ обичам да ходя на риба” до „АЗ не мога да спя на включена лампа”. От „АЗ не съм длъжен да ти споделям всичко”, до „АЗ не искам приятелство с неискрен човек”.

Желанието да бъдем себе си е толкова силно, че понякога го осъществяваме с най-фрапантни средства. Ще се напия, ще карам бързо, ще си направя крещяща татуировка или луда прическа, както мнозина други. Тоест, това не са мои лични идеи, но пък са изпитано средство да покажа решителност пред познатите и близките си, и да ги накарам да се съобразяват с мен като личност.

Но както е казано в древните книги, истината обикновено не е в гръмотевиците, а е в тихия глас на сърцето. Как обаче да го последваме? Шумните демонстрации поне ни гарантират респект. Премълчаването пък ни гарантира сигурна компания или дом...

Как да воюваме тихо?

Потребността да бъдеш себе си е преди всичко свързана с невидимите светове, в които живеем, докато тялото ни се храни, спи, рисува, работи... В тези сфери има достатъчно енергия, която да ни подкрепи дори да „загубим” нещо, за да спечелим себе си. Тази енергия виждаме у спортистите-инвалиди, които завоюват постижения, невъзможни за повечето здрави. Те търсят себе си въпреки „загубената телесна част” и се намират.

Тази енергия подкрепя истинския учител всяка година отново да сглоби общност на сътрудничество и разбирателство от много противоречиви личности. И да ги заобича.

Във всяка война обаче е важно да се следва стратегия. За какво да воювам най-напред? Да имам хубава кола? Или да спечеля уважение. Да имам хубав дом? Или първо да се обградя с хора, които с радост бих канил на гости?

Определено обаче има случаи, особено за хората, потънали в криворазбрана „всеотдайност”, когато вярната стратегия е да се започне именно с материалното! „Ще си купя лаптоп – лично за мен, не за децата”. „Ще ида на концерта, на който само аз искам”. „Няма да ти дам паролата на пощата си – направи си своя. И ми вярвай.”

Да извоюваш себе си, не е егоизъм. Защото човек се ражда сам, и сам си отива. Защото отговорността за всичко в живота е лична. И само когато си Личност, може да те различат сред общата маса, и да те обичат. Тогава и приятелите ти са лични. И враговете също. Дори и жертвите ти стават лични, а не са „по подразбиране”. Тази нощ ще стоя плътно до теб, защото ти е лошо. Ще ти дам да ползваш колата, защото имаш много багаж. Но защото аз съм решил, а не защото съм зависим и безпомощен.

Защото съм поел своята отговорност пред Живота да бъда точно това силно и добро, прекрасно същество, каквото съм създаден. Ако съм елен, за да тичам. Ако съм птица, за да летя...