Думата „мултитаскинг” (едновременно вършене на много неща) все повече навлиза в нашия речник, както и в нашия офис. Най-невинната му форма е готвеща домакиня, която едновременно говори по телефона. Тя евентуално може да пресоли супата, но какво можем да пресолим ние, когато прилагаме това умение в ежедневната си професионална дейност?

Действително, в доста професии се налага да съобразяваме множество неща и да обработваме разнородна информация, която ни връхлита на момента по телефон, мейл, или в реален разговор. Някои секретарки го умеят добре. Но, те не толкова вършат няколко неща едновременно, колкото сортират постъпващата информация по важност и спешност.

Какво се случва в мозъка ни, когато реално се опитваме да вършим две или повече неща едновременно?

Доктор Майер от университета в Мичиган изследва, че реално нашият мозък много се затруднява ако върши две или повече умствени задачи едновременно. На практика, както и в компютъра, се извършва фино и постоянно превключване от едната задача към другата, като това уморява мозъка, уврежда го, и снижава ефективността ни. Тоест, дори да можем да отговорим на трима клиенти, че работим „в момента” по тяхната задача, на практика ние бихме свършили трите задачи по-бавно и категорично по-незадълбочено, отколкото ако ги изработим една по една. Почти всеки има подобен неприятен опит с майстори, които се появяват по два часа на ден, защото „имат и други обекти”. Те не отказват поръчки и винаги „започват веднага”, но съвсем друг е въпросът, кога и как ги завършват …

Добър ли е подобен метод на работа?

Тук идва на помощ един изключително мощен ефект, наречен „Ефект на Зейгарник”. Руската психоложка Блюма Зейгарник установява феномен, който категорично утвърждава, че човек помни с приоритет незавършените, пред завършените задачи. В този смисъл, всяка завършена задача освен нормалното чувство на удовлетворение, освобождава енергия за нови дейности, докато десет недовършени задачи, даже и да ги „работим едновременно”, и да се чувстваме много продуктивни и заети, изтощават психиката ни до крайност, понеже тя е настроена да помни дори и излишните детайли по незавършените задачи.

На практика дори цар Соломон някога е казал:  По-хубаво е завършването на работата, отколкото започването й . Така наречената „мотивационна енергия”, изследвана от Зейгарник, се отключва при започването на нова задача, и прекратява действието си единствено при завършването й. Тя не може да бъде използвана за други задачи, но внася напрежение в нас, докато не приключим с конкретната задача, която я е породила.

Въпреки че били уведомени, че става дума за експеримент, служителите, изследвани от Зейгарник след приключване и изясняване на ситуацията, нерядко я молели все пак да си довършат „работата”. Генерираната за свършването на тази работа енергия не можела да бъде изключена така лесно! В тази връзка психолозите считат, че в подобен механизъм се крие и травмата на неприключените, неизживяни и неизяснени любовни отношения.

Възможно ли е да се учи при наличие на мултитаскинг?

Особено интересно изследване прави професор Ръсел Полдрак от университета в Калифорния. Когато мозъкът ни се заеме с няколко задачи, той се разделя на отделни работещи дялове по всяка задача. Странното е, че тогава се активират само механизмите за информативна памет в хипокампуса, и ако една от дейностите е била полезна за нашето обучение, тя не се запаметява както бихме искали. Тя не се обработва от стриатума, зоната в мозъка, усвояваща нови умения. В бъдеще при нова среща с тази дейност, ние отново нямаме опита и механизма за по-бързо справяне с нея.


От написаното дотук е ясно, че освен нашето самоуспокоение, че „работим по всички фронтове”, няма никаква особена полза от постоянния „мултитаскинг”. Напротив, той се явява като вредно последствие от нашата неспособност да отказваме работа или поне да я подреждаме във времето. За сметка на това, според много изследователи ние постепенно ставаме жертва на „дефицит на вниманието”. Не умеем задълбочено да изслушваме и преработваме информация. Това нарушава не само нашия професионален, но много повече нашия личен живот. „Уморен съм от работа” не винаги е точното обяснение защо не сме в състояние на вечеря да изслушаме детето или половинката си, когато ни разказват за преживяванията през деня. Немалък мултитаскинг е и паразитното слушане на телевизия във всеки момент от живота, което ни прави непълноценни в усвояването на храната, в общуването с компанията на масата, и дори в почивката.

Разбира се, необходимо е да ограничим това вредно въздействие. В личния ни живот това е въпрос на воля, но в офиса често се налага да прилагаме хитрости. Учени от станфордския университет предлагат „двайсетминутното правило” – по толкова време минимално се отделя на всяка задача, преди да се премине към другата. Относно електронната поща, те категорично препоръчват тя да се проверява минимално (според характера на фирмената дейност) и в точно определени часове. Относно спешните въпроси, най-добре е те да се решават в телефонен разговор и лично. Така веднага изключваме напрежението от очакване на „важна и спешна” поща.

Немаловажен е здравословният ефект от липсата на поща. Служителите от офиса, участващи в петдневен експеримент, които били лишени от Интернет и необходимост да се занимават с електронна поща, освен били свършили спокойно и качествено своята работа, са имали много добри сърдечни показатели.

И последно, но може би първо по важност, е какво представлява шофирането по време на мултитаскинг. Учените са установили, че разговорите по телефона или с пътниците в превозното средство винаги са за сметка на микроизключвания на вниманието от пътната обстановка. Ние не можем да ги усетим, но те са факт. В тези моменти нашият автомобил не се управлява от нас, а от опита ни.

Възникването на каквато и да е неочаквана ситуация на пътя няма да може да бъде обработена адекватно. Изключително интересно е, че в мозъка има т.нар. „канал на езика” – той е отговорен и за четенето на пътни знаци, и за говоренето ни. Докато разговаряме, или слушаме, каналът на езика ни е зает. Удивително за нашите спътници можем да не асимилираме огромен пътен знак с надпис и да подминем желаното отклонение. Затова е по-добре да залагаме на качеството, а не на количеството. Вместо да се оставяме на постоянната „борба за време”, време е да се преборим за своя качествен и задълбочен живот.