Емоционалната памет на децата ги превръща в осакатени възрастни хора

Децата попиват всяко впечатление, всяка наша реакция и поведение. Колкото и да са малки те усещат какво се случва наоколо – мама успокоява плача им с прегръдка, приспива го на ръце и с песен, реди му нежни думи. В съзнанието на бебето плачът е довел до този неин отклик, което се запечатва за дълго и влияе върху моделите, които то ще следва след години.

Невероятно е, но веднага след навършването на 3 г. децата стават още по-наблюдателни и сензитивни за средата, която ги заобикаля. Те възприемат всеки дребен пример от ежедневието за съществен, особено що се отнася до емоционалните стимули. То знае следствието на определен тип изживяване, вижда как родителите му се справят и това оформя неговите възгледи, които ще му служат като възрастен човек.

Семейната отговорност

Да си представим, че детето е част от едно любящо и спокойно семейство. Неговите майка и баща нямат поводи за конфликти, те общуват нормално, между тях не цари напрежение и двамата изразяват любовта си. Малкото може би не разбира какво точно се случва, но битовите ситуации, от които е част и то, говорят силно с картини, настанявайки се за дълго в паметта му.

То си играе настрани и привидно не участва в комуникацията между родителите, но същевременно учи много за човешките отношения. То приема моментите за даденост – този фон му служи за отправна точка впоследствие в живота. Когато то порасне, може би няма да се сети точно за същия случай, но ще има абсолютно идентична нагласа към партньора до себе си. Ще иска да изразява чувствата си, ще говори мило, ще общува хармонично с него.

А сега нека да си представим обратната ситуация. 3-4 годишно момченце е свидетел на скандали вкъщи. То си играе тихомълком в ъгъла, но чува ясно как майка му и баща му си разменят обиди, говорят на висок тон, хвърлят се предмети, ронят се сълзи. Обсебени от желанието си да наранят другия, родителите не забелязват, че детето е част от това неприятно изживяване. Или дори да забелязват, те отказват да поемат отговорност за травмите, които му нанасят с поведението си.


Така то се учи, че всичко в живота се разрешава с цената на крясъци и размяна на грозни квалификации. Тази е нормалната среда за него. Когато стане голямо, то намира за естествено, да се държи по същия начин, когато гневът го навести.

Залагане на капани

Майката е първият двигател на създаването на страхове у детето. Когато то прави първите си стъпки, често пада и е нестабилно, попада в рискови ситуации и търси помощта й. Ключово е обаче как реагира тя. Ако при всеки удар, изпада в ужас и очите й се пълнят със сълзи, детето придобива усещането, че нещо много страшно го е сполетяло. Следва неувереност при новите опитности, а след време и невъзможност да приемат грешките си в училище и т.н.

Ако майката е прекалено чувствителна и плаче и при най-малкия повод, детето също заучава този модел. То смята, че трябва да се плаче за всичко. Бащата пък може би е свикнал да се изпуска с ругатни, докато шофира автомобила си. Детето слуша и възприема моментално. Нецензурният език по адрес на останалите на пътя и агресията ще са присъщи и за него след време.

Много вредни са отношенията, при които родителите не позволяват на детето да сгреши. Ако то е направило нещо лошо, но съжали, те трябва да направят лек компромис, а не да го притискат с крайности в изразяването на неодобрението си. Така то знае, че има някакъв шанс да се поправи, а ако иска да се извини искрено, няма повод да бъде порицавано отново и отново.


Стигаме и до съществения въпрос, дали децата, които са били бити като малки, стават насилници като възрастни? Разбира се, че повтарят най-близкото до себе си и познатото, което е белязало детството им. Някои съумяват да го надмогнат, желаейки промяната, но те са малцина.

В едно семейство може да няма скандали, но да има проблеми, които се премълчават и никога не се разрешават. И момчетата, и момичетата страдат от това. Те не могат в зряла възраст да проведат разговор, нито да внасят промени в живота си, не познават инструментите за изказване на тревогите си. Просто защото така е било винаги в техния дом. Подобни страхове често разрушават връзките им, или пък ги правят партньори, които очакват психологическо подчинения от другия.

Как да се избегне всичко това

Родителите трябва да започнат да работят върху това, което ги разделя. Да потърсят път един към друг, за да стигнат до по-конструктивни варианти на общуване, до разбирателство. Поглед към себе си и опитите за раздаване на повече топлина към човека до нас, би било много полезно за всички.

Ако смятат, че любовта им е изчерпана, винаги стои решението за раздяла. Но понякога то е най-лесното и не може с магическа пръчка да изхвърли закостенелите модели, които ни вредят на нас самите, а и неусетно предаваме на децата си.
Може би трябва да се замислим добре, с каква тежест ги натоварваме, само защото ние самите не сме щастливи в семейния живот. И вероятно има по-удачни начини, с които искаме да изкажем недоволството си спрямо партньора.

Ако чувствата са силни между вас, но караниците въпреки това са ежедневие, може би трябва да се обърнете към специалист. Той ще ви насочи към подводните камъни, които спъват развитието на вашата връзка и правилните послания за децата ви. Та нали те са родени именно като плод на вашата любов? Не ги обричайте, а бъдете родители със съвест и мъдрост.