В интернет вече има много професионални статии, за това как да разпознаем лъжата и да изтръгнем истината. Извадени направо от учебниците на психолози и криминалисти, те са поразителни в подробностите си. Но нерядко в коментарите под статиите наред с възхищението се среща и ужасът „да живеем така”, изпълнени с подозрения и постоянно наблюдавайки жестовете на другия.

И действително, не е ли по-добре да провокираме у хората искреност?

На българите отдавна е известен принципът „Каквото повикало – такова се обадило”, по-известен в наши дни като Закон на привличането. Очакваш ли постоянно да те мамят и лъжат, някак все на такива хора попадаш. Докато има известни случаи в историята, когато гласуваното доверие може да провокира промяна дори у престъпник.


Нека се обърнем към детството си. Кога бяхме най-склонни да излъжем или „да се покрием”? Разбира се, когато предполагаемата реакция на родителите е била непоносима за нас. Може би бой, а може би (по-често) унижения и обиди... Това продължава принципно да действа и при възрастните. Ако си сигурен, че няма да бъдеш изслушан, че причините за твоята грешка няма да бъдат чути, а напротив, ще бъдеш смачкан с обидни квалификации – ти криеш и лъжеш. Лъжат зрели мъже, лъжат хора с положение, лъжат бизнесмени, военни, политици. Никоя професия и обществено признание не може да направи душата ни по-малко нежна! Затова нека в справедливия си гняв към „лъжеца” помним, че всеки и винаги се стреми да я защити.

Относно лъжата има и друг интересен момент. Обкновено ние инстинктивно усещаме, че ни лъжат. Когато не става дума за професионален измамник, а дори и тогава, в нас реагират микросигнали, че нещо не е наред. Но и тогава ние често ги пренебрегваме... за да не преживеем унижението на човека пред нас. Това е механизмът на емпатията. Подсъзнателно ние знаем, че сме свързани с всеки човек, че състраданието и отговорността за другите са органично вложени в нас. Ние не бихме искали да сме на негово място! И част от нас ни го напомня.

В такъв момент е разумно да отворим врата на лъжеца, за да излезе достойно от ситуацията. Било като усети, че ще го разберем и няма опасност да бъде по-искрен, било като направо откажем да му искаме подробни обяснения. Може да ни бъде достатъчно, че той е осъзнал грешката си. Чували ли сте това някъде: „Искате ли хората да ви харесват? Тогава не им пречете да ви лъжат!”


Но много пъти ние от прекомерна слабост оставяме лъжеца да смята, че „с нас може и така” или купуваме лошата стока на пътуващия търговец, и после съжаляваме. Това вече не е емпатия, а милозливост, коато може да ни навреди.

Разбира се, има хора силни и принципни, които без толкова церемонии разобличават лъжата. Трябва да ги има, особено в обществен план, когато е нужно остро да се противопоставим на политики, вредни за хората или природата.

Ала в личен план – нека пак си помислим, коя гледка ни е по-приятна: на унижения и „хванат в лъжа” колега или близък, или на човека, чието доверие сме спечелили.