Графикът със задачи на тези хора е пълен, те дори се хранят в движение, за да не губят ценно време – къде е границата и опасна ли е тази пристрастеност

Над половин век вече понятието „работохолик“ официално се използва почти ежедневно в публичното пространство.

Думата е въведена от психолога Уейн Оутс, който описва с нея хората, за които вътрешната потребност да работят е толкова силна, безконтролна и натрапчива, че представлява форма на пристрастяване. Тя наподобява тази към алкохола, наркотиците и хазарта. Реално външните обстоятелства не им го налагат или изискват от тях, но те постоянно инвестират значителна част от времето и енергията си за свързани с трудовата си роля мисли, емоции и дейности.

Тази често несъзнавана наклонност е също толкова опасна за физическото и психическото здраве, личното щастие и пълноценно социално функциониране и развитие. Тежките последици са налице, заради което на това пристрастяване се гледа като ирационална и разрушителна поведенческа зависимост, загуба на самоконтрол и деформация на личността и нейните организационни, семейни и социални взаимоотношения.

Работохолизмът може и да не звучи толкова страшен, колкото е зависимостта към психоактивни вещества, но това не го прави по-малко значим личен и социален проблем. На международно ниво около една четвърт от хората считат себе си за работохолици. При доста по-малък процент от тях, вероятно около 10 на сто, се забелязва пълно покритие на съществуващите диагностични критерии, които служат за инструмент на клиничните психолози.

Обсебените от работата си водят живот в едно измерение, което ги ощетява емоционално и ценностно и ги прави зависими от стремежа им към свръхактивност, перфекционизъм, контрол, успех и признание. Накрая става така, че нищо и никой няма значение за тях, освен работата им.

Повечето от работохолиците не успяват дори да осъзнаят, че имат сериозен проблем. Затова и не търсят съдействие от специалистите и подкрепа за решаването му. Ако ги попитате, може и да чуете, че те на практика са удовлетворени от живота си. За тях само работата им осигурява радост и възбуда, чувстват се полезни и не способни да се усетят пълноценни в други области на своята социална активност.



Лесно обясняват пред себе си, че всъщност работохолизмът им се дължи на висока мотивация за постижения, чувство за отговорност, перфекционизъм, трудов морал.
Можем ли да разграничим трудолюбивите, амбициозните и упорито работещи от пристрастените към своите делови ангажименти?

При първата категория лесно може да бъде установено, че не принадлежат към онези, които вредят на себе си и околните. Причината е, че те ценят и запазват своето емоционално присъствие, продуктивно и носещо им удовлетвореност участие в отношенията с близките, семейството, колегите и приятелите си. Те умеят да поддържат здравословен баланс между отдадеността си към работата и към реализацията си в различни от нея важни сфери и роли в своя живот. Обичат професията си, но не инвестират всички сили и време само в нея.

Ако попаднат в период на неизбежно и продължително натоварване, намират възможност за адекватно възстановяване впоследствие и разпределят пропорционално ангажиментите си.

Работохолиците не го спазват, а се случва и да не го разбират като необходимост. Те не са способни на подобна самостоятелна регулация на емоционално и поведенческо ниво. Буквално са обсебени от ангажираността и представянето си в трудовите си роли, омаловажавайки значението на всички останали, в това число и на грижите за себе си, на нуждите от отдих и компенсиране на натрупаната умора.

По този признак не е трудно да бъдат разпознати хроничните работохолици. Те винаги бързат, дори когато се хранят и говорят, в трескаво преследване на своя претоварен работен график. И може да не си го признават, но обикновено са водени от една непрекъсната тревожност. Капанът на работохолизма им се зарежда от опасенията им, че изостават със сроковете, че не са достатъчно ефективни, а и забелязани в изпълнението на задачите си.

Проблемът е, че те отказват и да делегират права на колегите си, тъй като никой освен тях самите не може да свърши тази работа достатъчно добре. За тях почивката е чиста загуба на време.

При работохолиците има и фази на задълбочаване на зависимостта. Когато се стигне до по-напредналата, стресът от претоварването води до паник атаки, разстройства на съня, емоционално изтощение, конфликти в отношенията с другите. В здравословен аспект се увеличават и заболяванията, стига се до депресивни настроения.

Превенцията на негативните ефекти на работохолизма е възможна, но изисква системни усилия на обществено и индивидуално ниво. Извън частните случаи обаче, няма практика, промотираща масова култура, в която се цени балансът между работата и останалите сфери от живота. Остава отговорността за състоянието ни, която държим в собствените си ръце, като крачката към осъзнаването е задължителният минимум в посока към постигането на добро психическо здраве.