Болезнените преживявания имат специфичната особеност, да се завръщат в съзнанието ни, когато са най-малко желани. Това с цялата си същност могат да потвърдят например войници, които са се завърнали от Афганистан.

Такъв е случаят с Нийл Кристи, който е освободен от Кралския флот в началото на 2008-ма година. Диагнозата му е посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Той често е застиган от кризи в моменти, когато въобще не очаква. Достатъчно е да долови особен мирис или звук, което веднага означава сигнал за мозъка му да заеме готовност за силния стрес, който е претърпял по време на военните действия.

18 месеца след като е бил подложен на заплахи, взривни устройства и обстрел, той все така не се чувства в кожата си и не може да забрави картините пред очите си. Те оставят трайни спомени, изключително натрапчиви и нахални в определени минути от деня. Миналото не бива да бъде актуално в настоящето, но когато то създава проблеми, се занимаваме принудително с него.

Умиращите хора, цивилните без крайници, мъката, изписана на лицата им трудно може да бъде изтрита завинаги. Симптомите на разстройството са идентични при повечето хора, които са станали жертва на травмиращи събития. Някои обаче продължават живота си спокойно, а други не успяват да се справят и развиват психичния проблем.

Мозъкът има специална област, която рефлектира, когато е подразнена от силен шум, долови опасност или стресов фактор – амигдала. Секунди след обстоятелството, което идва отвън, настъпва взрив на адреналин в организма, сетивата се изострят, пулсът се ускорява, кръвното налягане се покачва.

Ако междувременно се разбере, че звукът идва от ауспух или друг нерисков източник, префронталната кора подава сигнал на амигдалата и останалите органи, които се успокояват. По-висшите умствени функции имат нужда от повече време, за да реагират.

Окаже ли се, че звукът всъщност е от стрелба или подобна заплаха, амигдалата няма да ви даде мира, докато не тръгнете да се спасявате. Паралелно с това се извършва запис в паметта на начина, по който се държите, когато сте под силна уплаха – следващият път същият шум ще активира тялото ви за секунди, то вече е обучено за действие в условия на бойно поле. Ако реално сте там, то страхът би бил полезен за вас, даже здравословен, но извън терена на войната, ще страдате и няма да сте пълноценни личности.

Разбира се, процесът е свързан със затихващи етапи, които се обусляват от същите причини – когато мозъкът осъзнае, че шумът е безвреден, асоциацията се замества с новото, спокойното място и организма се опитва да се освободи бързо от стреса.


При ПТСР обаче нещата не стоят съвсем така – тук рядко настъпва затихване, което пък причинява състояния в двете крайности. Характерни са пълно безразличие и внезапни вълни от картини от жестокото преживяване, водещи до прекомерна възбуда.

Ако можехме да владеем тези асоциации, да ги изхвърлим от главата си, ние нямаше да се измъчваме от негативните спомени. Дали е научна фантастика, да се надяваме, че е възможно?!
Според невропсихолога от Оксфордския университет д-р Емили Холмс това наистина може да бъде постигнато. Тя счита, че може да слага ваксини на пациентите си срещу ефекта от ПТСР. Лечението се прилага едва, когато се развие заболяването, не по-рано и като превенция.

Няма метод, който да помага веднага след стрес. Поне за сега...

В САЩ процедират по следния начин след земетресение – всички се натоварват на хеликоптери и посещават специалисти, с които споделят какво им се е случило, колко ужасно са се чувствали, всичко, което са видели. Подходът се смята за не особено добър, той може да отключи още по-тежки състояния.

Холмс извършва експерименти в областта, за да намери по-ефективни начини за избягване на ПТСР. Тя се опитва да пресъздава симптомите му, пускайки на доброволци филми, съдържащи разтърсващи кадри със сериозно ранени хора, като целта й е да предизвика натрапчиви мисли в тях. В края на прожекцията тя пуска половината да си вървят у дома, а другите играят тетрис – играта, която беше безспорен хит през 90-те години.

Два вида памет са отговорни за връщане на спомените, свързани със случките – вербална и сензорна. Вербалната се отнася до разказа от мястото на събитието, а сензорната с картините, звуците и миризмите.
                               

При играта на тетрис се включва именно сензорната памет. Мозъкът не може да обработва много данни наведнъж, възможностите му са ограничени. Ако е зает с цветове, форми и движения в самата игра, той не разполага с инструмент, който да вкара в дълготрайната памет информация от „сензорите“ му. Ето така Холмс намира начин да сътвори нещо като ваксина срещу ПТСР, докато споменът остава непокътнат.

Д-р Меръл Кинд от университета в Амстердам изглежда има повече успех по отношение на коригирането на елементите на страх от травмиращите спомени. С помощта на електрошок тя кара доброволците да се страхуват от снимки на паяци. 

След това показва същите снимки и им дава медикамента пропранолол 1.Впоследствие се оказва, че участниците в теста не показват психологически симптоми на страх, когато зърнат отново буболечките.

Изследователите на практика използват феномена, който носи името „реконсолидация“. На теория се предполага, че когато определен спомен нахлуе от недрата на мозъка, то той може да бъде променен временно. В този момент Кинд дава лекарството, което блокира рецепторите на адреналин в мозъка. Те се намират в целия мозък, но са концентрирани в амигдалата, отговорна за емоционалната памет.

Адреналинът, който се отделя при картината на паяка, не оказва влияние на амигдалата, което пък няма как да доведе до възпроизвеждане на запаметената реакция на страх. Вниманието не е насочено върху този спомен вече, той се връща обратно в мозъка, но нямаме асоциация с реакция на страх от страна на амигдалата. Фобията все едно се изтрива с едно хапче.

Д-р Алсйн Бърнет от Института за психично здраве „Дъглас“ в Монреал употребява механизъм, който стои зад затихването на страха от работата на Кинд. Той провежда опити, в които моли пациенти с ПТСР да разкажат преживяно травмиращо събитие, докато са под въздействието на пропранолол или на плацебо.

Седмица по-късно доброволците се връщат в лабораторията и им се пуска запис на собствените думи. Докато те слушат, се измерва сърдечният им ритъм, както и степента на изпотяване, напрежението на мускулите на челото.

Бърнет е убеден накрая, че тези, които са приели дори малка доза пропранолол, имат по-слаби физически реакции. След шест сеанса се забелязва сериозно физиологично подобрение, но повечето си остават с ПТСР.


Лечението има бъдеще, но все още специалистите се отнасят с известни резерви към него. Ако все пак резултатите са убедителни, това може да нанесе трайна промяна в парадигмата на психиатрията, споделя д-р Бърнет. Той има основания да вярва, че манипулирането на спомените по този начин, може да даде на психиатрията съвсем свежи подходи, за да може тя да помага при такъв широк обхват от проблеми, движещи се между зависими от цигарите и пациенти на химиотерапия.

Не всички от хората всъщност са готови да ровят из паметта си, което може да е причина да не се избавят никога от ПТСР. Понякога шансовете да поговориш с братя по съдба, други войници, може да се окажат „златни“, а това прави възстановяването от разстройството доста лесно.

Точно така го преодолява Кристи, който се включва в проекта на благотворителна организация за лечение на ветерани. След като вече е далеч от негативните емоции, които травмиращите случки са му отприщвали, той може да ги разглежда детайлно като здрав човек, напълно необременен психически с тях. Излекувал се е именно благодарение на факта, че е разгледал проблема на дълбочинно ниво, занимавал се е достатъчно време с него, стигнал е до дъното, а дали същото може да стори едно хапче, все още той поставя под съмнение.


По материали на Даниел Бенет